Румъния в две части

Нямах намерение да пиша за това пътуване, (всъщност то не беше нищо повече от една разходка) но гледайки колко много сняг има все още, ме обземат едни тревоги, че ще трябва доста да почакам докато се оправи времето. Хванах се (за пореден път) да разглеждам снимките от лятото и изведнъж изплуваха всички приятни моменти от изминалия сезон и реших да драсна някой друг ред, пък каквото излезе.
Героите в тази история бяхме аз и брат ми. Имахме на разположение два дни, 14 и 15 юни. Планирането на пътуването започна с отваряне картата на Румъния, без никаква идея, какво търсим. Набелязахме ориентировъчен маршрут, който най-общо казано включваше двата най-високи прохода в Карпатите, Трансфагарашан и Трансалпина. Без разглеждане на забележителности и други подобни неща, и без да се бърза за никъде, просто каране за кеф. Спиране за бензин и ако нещо по пътя ни привлече вниманието, спане на палатки, където замръкнем. В случай, че ни притисне времето, прибиране по най-прекия път. Направихме една крива сметка, колко ще ни излезе като разходи цялата работа и до тук с планирането, оставаше само да тръгнем. В последствие се оказа, че сметката ни наистина е крива и то доста, но за това по-нататък.

Първо действие:

След края на първия за седмицата и последен за нас работен ден, 13-ти юни, натоварихме моторите и към 19 часа вече пътувахме, 15 минути по-късно бяхме на Дунав мост Very Happy. Както обикновено никакви проблеми на границата, една бърза проверка на документите и приятен път.
До Букурещ нищо интересно (пак както обикновено) околовръстното много прилича на нашите пътища, мръсно, разбито, на места с дълбоки коловози, все познати неща с които сме свикнали. Този участък се минава доста бавно заради постоянните задръствания. След като се измъкнахме от там се качихме на магистралата за Питеще.

Не обичам магистралите, но идеята беше да пренощуваме някъде преди Трансфагарашан и да го минем сутринта на следващия ден, така че това беше единствения вариант да стигнем по-близо до прохода преди да се е стъмнило.

И стигнахме.

Здрачаваше се и започнахме да се оглеждаме за подходящо място да разпънем палатките. Намерихме равна полянка с ниска трева до малка рекичка.

След бърза вечеря и малко приказки за утрешния ден си казахме по едно лека нощ и това беше за днес. Шумът на течащата на 20-тина метра от нас водата създаваше някакво усещане за спокойствие и сигурност. Подейства ми като нежна приспивна песен. Заспах почти веднага.

Добро утро!
Сутринта беше хладна, даже леко студена. Станах рано, но имаше и по-ранобудни от мен.

Свежия въздух, миризмата на тревите и всичко, което виждахме наоколо ни подейства много ободрително.

На бързо събрахме багажите и поехме нагоре. Първата спирка за деня беше стената на язовир Видрару. Леката едва забележима утринна мъгла, стелеща се над повърхността на водата, заедно с топлите слънчеви лъчи пораждаше в мен някакво странно чувство, сякаш времето беше спряло. Факта, че точно в този момент освен нас, там нямаше никой друг може би допринасяше за това по някакъв начин.

Нагоре по прохода на много места край пътя има малки параклиси. Румънците са много набожни хора, това ми направи впечатление още първия път, когато се докоснах до тази страна.

След всеки завой пейзажите се променяха и колкото повече се изкачвахме, толкова по-красиво ставаше.

Тук при поредното спиране неволно наруших спокойствието на един от местните обитатели, който очевидно не беше особено доволен от присъствието ни и побърза да си отиде. Сега, като се замисля май извадих късмет, тази среща можеше да има друг изход, не особено приятен за мен.

А на горе след всеки завой красотите продължаваха.

От другата страна на този тунел ни очакваше по-интересната част от Трансфагарашан.

Първия път, когато минах от тук си обещах да дойда пак… и дойдох. Този път си обещах същото.

След като слязохме от планината продължихме към Сибиу. Много хубав град, определено има какво да се види, но той не влизаше в плановете ни и го оставихме за следващия път. При първия удобен момент се махнахме от главния път и пак навлязохме в планината.

След 2-3 доста добре изглеждащи села се отправихме към следващата цел от “сложния” план, който следвахме, прохода Трансалпина. Въпросния проход преди време в голямата си част е бил черен планински път, но от няколко години усилено се работи по цялостното му асфалтиране. Струпаната на много места строително пътна техника, покрай която минавахме означаваше, че работата продължава. Имаше големи участъци, които бяха само подготвени за асфалт и такива, които изглеждаха така, както е изглеждал прохода преди началото на ремонта.

Една част от пътя беше затворена, но ние бяхме дошли за да минем точно от тук, така че не обърнахме особено внимание на тази табела и продължихме.

Тревата наоколо беше бледо сива от облаците прах, които се вдигаха след минаващите камиони. Същия цвят бяхме започнали да придобиваме и ние.

 Същинската част от Трансалпина ни посрещна без слънце и с температури по-ниски от  15 градуса. В сравнение със жегата по-рано през деня тук си беше направо студено.

Не знам колко точно е надморска височина тук, но започнах да се задъхвам след няколкото крачки, които направих за да се кача малко по-високо в страни от пътя.

Денят беше към края си и дойде време пак да търсим място, на което да пренощуваме.

Озовахме се на път, който изглежда не се ползваше много често.

Този ден явно късметът не беше на наша страна, километрите се въртяха, а свястно място за палатките нямаше. Стъмни се, а ние все още продължавахме да караме. Намирахме се в гъста гора и единственото равно място наоколо беше самият път, но скоро това щеше да се промени. Започнахме да се изкачваме, появиха се остри и почти обратни завои, междувременно дупките ставаха все повече и все по-големи… Минаваше 22 часа, вече се движехме по много лош черен път, по който освен всичко друго имаше и много камъни. Изкачването продължаваше, скорост по-висока от 20-30км/ч граничеше с безумие, стана студено. Хубавото в случая беше, че знаех точно къде се намираме и точно от тук трябваше да минем. След още няколко километра пътя се пооправи, появиха се села, светлини в тях почти нямаше, за хора да не говорим. Накрая намерихме това което търсехме.

На сутринта видяхме на колко хубаво място бяхме попаднали.

Днес трябваше да се прибираме, още се намирахме в подножието на Карпатите и хубави гледки не липсваха.

Колкото повече се отдалечавахме от планината, толкова по-горещо ставаше. Последната ни спирка преди границата беше на една съмнителна бензиностанция в Бекет, жегата беше непоносима, въздуха пареше.

От горещината асфалта толкова се беше размекнал, че ако се бях забавил още малко при плащането на горивото щях да си намеря мотора на земята.

Качихме се на ферибота за Оряхово минути преди да тръгне.

Последва двудневно гостуване при роднини, съпроводено с активна почивка и наблягане на не вегетариански ястия полети с повечко бира и в събота се върнахме обратно в Русе.
Тук идва момента да кажа за кривата сметка. Оказа се, че сме направили малка грешка при предварителното пресмятане на разходите необходими за тези два дни, т.е. бяхме изхарчили приблизително половината от това с което тръгнахме. Не мина много време и решихме, че ще е най-добре вместо да обръщаме останалите леи, да ги оползотворим подобаващо, което означаваше да покараме още някой друг ден отвъд голямата река и пак започнахме да се заглеждаме по картата на Румъния.

Второ действие:Идеята този път беше малко по-различна, имахме на разположение три дни 19,20 и 21 август и бяхме набелязали три места, през които да минем, двореца Пелеш в Синая, солната мина в Праид и Червеното езеро.
Рано сутринта още по тъмно изкарахме моторите от гаража закачихме куфарите и потеглихме. Дунав мост беше в ремонт и движението ставаше само в едната лента, като 20 минути пускаха в едната посока след това 20 минути в другата. Ние, като примерни мотористи, естествено се наредихме най-отпред. Въпреки това доволно си почакахме. Бях започнал леко да се изнервям, когато ни казаха, че може да тръгваме. Преди Букурещ пак се натъкнахме на ремонти по пътя. Околовръстното за пореден път задръстено и поради липсващите на някои места табели и неясните, и доста противоречиви упътвания  на хората, с които се опитвахме на водим някакъв вид разговор, доста успешно се объркахме. В крайна сметка уцелихме пътя за Плоещ с цената на някой друг загубен в лутане насам-натам час. Не мога да опиша облекчението, което изпитах след като цялата тази лудница остана зад нас.
Към обяд стигнахме в Синая. Оставихме моторите на паркинга на едно от близките до двореца хотелчета и продължихме пеша.  Тъкмо мислех, че е време да започна да се оплаквам от стръмното изкачване, от паважа, от жегата и от още 7-8 различни и взаимно не свързани неща, когато между дърветата видяхме това:

Голяма красота.

От всичко тук само едно не ми хареса, тълпите от хора. Това е едно от нещата, с които никога няма да свикна. Сякаш половин Румъния се беше изсипала точно тук и точно в този ден. Разглеждането на залите на двореца става на групи, като всяка група има екскурзовод, но при вида на броя чакащи да влязат, желанието ми моментално се изпари. От снимки и разкази знаех, че това, което се намира зад стените не може да се опише с думи, а трябва да се види, но не и днес, не се бях махнал от едно място пълно с хора за да ида на друго такова, макар и многократно по-красиво.
И тук не липсваха обичайните за такива места сергии със сувенири и всевъзможни други неща. Взехме си по нещо за спомен и продължихме нататък.

Този ден определено не ни вървеше, в едно от градчетата през, които минахме имаше празник или нещо подобно и пак се озовахме в задръстване. Колоната се придвижваше с 2-3 метра през няколко минути, силното слънце допълнително утежняваше положението. Случайно забелязахме табела с името на някакъв замък, която ни отклони по тясна странична уличка. Въпросния замък се оказа една голяма къща с огромен двор и висока метална ограда. На табло пред портите имаше снимки от вътрешността, на пръв поглед нищо интересно, точно в този момент не исках нищо друго освен сянка.  След кратка почивка се върнахме обратно на пътя и продължихме нататък, нямаше и следа от задръстването, от което едвам се измъкнахме малко по-рано.

 

По някое време пак ни напече и спряхме да се поразсъним.

С отдалечаването от главния път движението стана доста по-спокойно.

В едно от селата изведнъж асфалта изчезна, нямаше никакви предупредителни знаци или табели и това леко ни изненада.

Наближавахме солната мина, но тя беше запланувана за следващия ден заредихме бензин, след което трябваше да намерим къде да разпънем палатките.

Слънцето се скри зад близките хълмове и скоро след това умората от дългия ден си каза думата. Преди да заспя се сетих за странните погледи на продавачките в магазина, от който пазарувахме, докато се опитвах със скромния си английски да им кажа, че ми трябват чаши. Стана ми смешно, защото чак сега се сетих, че чаша на английски звучи точно както глава на румънски. Представям си какво са си помислили за мен, упорито повтаряйки глава-глава докато им соча бирата, която държах Very Happy.
Сутринта станахме сравнително късно, не бързахме за никъде. Когато тръгнахме, слънцето вече беше високо и започваше да става горещо. Праид се оказа нещо като курортно градче с хотели, басейни и всичко останало. И тук имаше много хора, страшно много. Тесни улици и още по-тесни, на места почти липсващи тротоари. Уж сме с мотори, а нямаше къде да паркираме за пръв път ми се случва такова нещо. След доста лутане насам-натам видяхме излизаща кола от един от малкото паркинги и веднага заехме мястото й. Направи ми впечатление, че почти всички надписи в града освен на румънски ги имаше и на унгарски, талончето от паркинга не беше изключение.

Доста по-късно разбрах причината за това, около 90% от населението на този район са етнически унгарци.
Това е втората солна мина в Румъния, която посещавам. Няма абсолютно нищо общо с първата. Входа й се намира в самия град, а влизането в нея става с автобус, купихме си билети и се качихме.

Автобуса пресече улицата и се озовахме пред въпросния вход. Чак сега разбрах, какъв е този тунел, покрай който минахме няколко пъти докато търсехме място за паркиране.

След няколко минутно спускане слязохме и се озовахме в не голяма зала, от която по стръмни стълби се продължаваше още надолу.

Вътре е прохладно, като в пещера (то всъщност си е голяма пещера, но направена от хора) и има всичко необходимо за да си прекараш приятно свободното време.

Едно от нещата, които ми направиха най-силно впечатление, беше, че телефона ми показваше пълен обхват. Тук на не знам си колко метра под земята имаше клетка на GSM оператор!

Има даже действаща църква.

В импровизиран музей са изложени инструменти и други предмети използвани от миньорите при добиването на сол по времето, когато мината още е била действаща.

Разгледахме и магазинчето за сувенири, в което освен всичко друго имаше и разни козметични продукти за направата на които са използвани сол, минерали и други материали от мината.

Следвайки табелите “изход” се изкачихме по други стръмни стълби,

и стигнахме до малко ресторантче. Пихме по една странна, но много хубава лимонада, и след още малко стълби бяхме до автобуса, който ни върна обратно на горната земя, където междувременно беше станало доволно горещо. Не знам дали си въобразявам, но след като напуснахме Праид всичко наоколо ми изглеждаше някак по-свежо и по-зелено от нормалното, сякаш лятото беше закъсняло и едва сега започваше.

Някъде към обяд спряхме да хапнем набързо и да починем,

помотахме се малко и продължихме. Пътя се виеше край 40 километров язовир, наричан с името на близкия град Биказ.
На където и да погледнеш, красота.

Стигнахме до стената.

Поглед на север:

Поглед на юг:

Този кръст е издигнат в памет на хората, загинали при строежа на язовира.

Беше ранния следобед, предварително се бяхме уговорили да търсим място за нощувка някъде около Червеното езеро, до което ни оставаха не повече от 80 километра.

Част от пътя минава през живописно ждрело с високи отвесни скали, последвано от серия остри обратни завои.

Слънцето бавно се спускаше зад околните хълмове, с което идваше края и на този ден.

Червеното езеро. Така и не разбрах защо носи това име.

 При първото си идване тук, ядох страхотен местен козунак, сега пак съм тук и естествено, че пак ще си взема.

И самото езеро:

Тук който има желание може да си наеме лодка и да се поупражнява с греблата.

Няколко километра по-надолу намерихме черен път, в края на който разпънахме лагера.

На другия ден събрахме багажа, закусихме с току що изпечен козунак и потеглихме.
Това беше, днес трябваше да се прибираме, въобще не ми се тръгва, но няма как.

Последваха едни скучни около 450 километра. Беше неделя и движение не липсваше, преди Брашов се набутахме в едно хубаво задръстване и докато чакахме колоната да се раздвижи забихме погледи в картата и си харесахме друг път, по който да стигнем до Плоещ, съответно и друг път от Плоещ до Букурещ. Този път, като никога се прибрахме по светло, Разопаковахме багажа, прибрахме моторите и се отдадохме на заслужена почивка. Оказа се, че кривата сметка е точно толкова крива, колкото трябва да бъде. Бяхме останали със 70 бани т.е. 35 стотинки, много обичам, когато сметките ми се изкривят по този начин Very Happy. Следващия ден беше понеделник и всичко си тръгваше по старо му, трябва да се изкарат парички за следващото пътуване.